Търсене в текстове за 'Нечиста мисъл'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 193 резултата от 9 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Нечиста мисъл'.

1. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>

Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини.
към текста >>

Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта.
към текста >>

Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист.
Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си.
към текста >>

Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“.
Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония.
към текста >>

Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие.
Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота. Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
към текста >>

Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели.
Той нарича добродетел каквото му тежи. Той се принизява, за да въздигне добродетелта си. Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии. Бог ми налага най-тежкото, за да изпита мощта и търпението на силата ми. Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи. Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си.
към текста >>

И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра.
Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!
към текста >>

Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си.
Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото.
към текста >>

„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
„Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността.
към текста >>

В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир.
към текста >>

На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух.
Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод.
към текста >>

Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир.
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод. Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло. Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35.
към текста >>

Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали.
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
към текста >>

Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля.
17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
към текста >>

Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
към текста >>

Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното.
Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело. Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи. В това обяснение светът изглежда подобен на сънуван от човек сън, който е предизвикан от нещо непознато. Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното. Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия. И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света. Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“.
към текста >>

Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията.
Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
към текста >>

Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“.
към текста >>

Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията.
Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията.
към текста >>

Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност.
към текста >>

Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата.
„Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи. Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
към текста >>

В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
към текста >>

Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото.
към текста >>

Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло. И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“. Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60 Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22. Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност. Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро.
към текста >>

И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел. Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа!
към текста >>

Войната на силния срещу слабостта е смисълът на всяко човешко, както и на всяко естествено развитие.
Така той е изразил християнския морал под друга форма. Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството. Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието. Войната на силния срещу слабостта е смисълът на всяко човешко, както и на всяко естествено развитие. „Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62 „Не искате да водите съдбата, да сте безмилостни? Тогава как ще побеждавате с мен? Ако вашата жестокост не иска да проблясва като светкавица, как ще създавате с мен? Създаващите са твърди.
към текста >>

Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест.
23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии.
към текста >>

Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант?
Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен. И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос.
към текста >>

И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам.
Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода.
към текста >>

2. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
" (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно.
към текста >>

За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ!
Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него.
към текста >>

Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство.
към текста >>

Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога". Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог. Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото." Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът.
към текста >>

Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог. Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото." Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
към текста >>

Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото." Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата.
към текста >>

От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост.
Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността.
към текста >>

Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си.
към текста >>

Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то?
към текста >>

Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби?
към текста >>

Мисълта само подготвя за тази опитност.
Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности.
към текста >>

Нека вземем учението за прераждането в този смисъл.
Трябва ли Гьоте да има същите условия, каквито има кой да е хотентот? Колкото малко предпоставките на една риба са еднакви с тези на една маймуна, толкова малко и предварителните духовни условия на Гьотевия дух са еднакви с тези на дивака. Духовната генеалогия на Гьотевия дух е различна от тази на дивака. И Духът е минал през развитие, както тялото. Духът в Гьоте има повече предшественици отколкото този в дивака. Нека вземем учението за прераждането в този смисъл. Тогава то няма да ни изглежда вече „ненаучно". Тогава ние правилно ще тълкуваме това, което се намира в душата. Ние няма да считаме даденото като едно чудо. Факта, че мога да пиша, аз дължа на обстоятелството, че съм научил това. Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката.
към текста >>

Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката. Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия. Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността. Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва: „Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече,
към текста >>

Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа.
Физиката изразява чрез числа и отношенията на цветовете. Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа. Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците. Подобна роля в природата играят и геометричните фигури. Астрономията, например, е математика, приложена към небесните тела. Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа. Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците. Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.) Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления.
към текста >>

Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил.
Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа. Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците. Подобна роля в природата играят и геометричните фигури. Астрономията, например, е математика, приложена към небесните тела. Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа. Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците. Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.) Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват.
към текста >>

По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност.
Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.) Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа.
към текста >>

Смисълът на света се проявява в душата.
Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека.
към текста >>

Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини.
Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство.
към текста >>

Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
към текста >>

3. СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ GA_18_1 Загадки на философията

Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон. В историята на философията много се е говорило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид. Тъй като историческите съобщения върху това, което той е искал да опише в неговото съчинение "Хентамихос", си противоречат, понятно е, че и днес мненията върху това се различават едни от други.
към текста >>

Който разгледа по-задълбочено това, което е исторически предадено върху Ферекид, може да получи впечатлението, че във всеки случай при него може да се наблюдава началото но философското размишление, но че това наблюдение е трудно, защото неговите думи трябва да бъдат взети в един смисъл, който стои далече от съвременните навици на мислене и който трябва тепърва да бъде търсен.
Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон. В историята на философията много се е говорило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид. Тъй като историческите съобщения върху това, което той е искал да опише в неговото съчинение "Хентамихос", си противоречат, понятно е, че и днес мненията върху това се различават едни от други. Който разгледа по-задълбочено това, което е исторически предадено върху Ферекид, може да получи впечатлението, че във всеки случай при него може да се наблюдава началото но философското размишление, но че това наблюдение е трудно, защото неговите думи трябва да бъдат взети в един смисъл, който стои далече от съвременните навици на мислене и който трябва тепърва да бъде търсен. Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света. Това става от чувството, че идеите на предното столетие се разкриват по-добре в тяхното значение, когато не се вземат сами за себе си, а когато върху тях падне светлината на мислите на предидущите епохи. Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк. Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически.
към текста >>

За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота.
Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк. Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически. Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него. За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
към текста >>

Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл.
Тя не ще мрази своето произведение. Аз не говорих за нея. Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е говорила. Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга". Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация.
към текста >>

Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/.
Аз не говорих за нея. Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е говорила. Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга". Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи.
към текста >>

Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света.
Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е говорила. Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга". Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот.
към текста >>

Мисълта се яви като инструмент на истината.
За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване. Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот.
към текста >>

В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
към текста >>

Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти.
към текста >>

С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид.
към текста >>

С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят.
към текста >>

Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа. В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях. Хронос не е времето, както днес хората си го представят. Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон.
към текста >>

Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла.
Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях. Хронос не е времето, както днес хората си го представят. Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма.
към текста >>

Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма.
Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма. Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос.
към текста >>

Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят.
Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо. Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма. Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето".
към текста >>

Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос.
Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма. Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон.
към текста >>

Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето.
Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон. Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето". В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи.
към текста >>

В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи.
Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон. Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето". В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света. Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
към текста >>

В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване.
Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното. С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване. Това душевно изживяване не трябва да се изпуска изпредвид там, където мислителното разглеждане на света има своето начало. В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>

Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки".
към текста >>

До това възвишено искаше да проникне мисълта.
В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи. Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили.
към текста >>

Със своето мислене Ферекид стои на границата между образ и мисъл.
Позовавайки се на старите образни представи, Офионеус му се явява като един вид "мирова змия". В действителност това е едно духовно същество, което както всички други мирови същества принадлежи към децата на Хронос, Зевс и Хтон; но след своето раждане то така се е променило, че неговите действия се насочват против действията на добрите "прамайки". С това обаче светът се разпада на една троичност. Първото са "прамайките", които са представени като добри, като съвършени, второто са благодатните процеси в света, третото са разрушителните или само несъвършени процеси на света, които като Офионеус се обвиват в благодатните действия. При Ферекид Офионеус не е само една символична идея за пречещите, разрушителни мирови сили. Със своето мислене Ферекид стои на границата между образ и мисъл. Той не мисли нещо такова: Има разрушителни сили; аз си ги представям под образа на Офионеус. При него един такъв мислителен процес не е също и като една дейност на фантазията. Той поглежда към разрушителните сили и пред неговата душа за става непосредствено Офионеус, както червеният цвят стои пред душата, когато погледът е насочен към розата. Който вижда само света, както той се предлага на образното възприятие, той не различава отначало процесите на "добрите прамайки" и тези на Офионеус. На границата към мислителното съзерцаване на света, там се чувства необходимостта от това различаване.
към текста >>

Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове?
И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване. Понятно е, че около един такъв стремеж на Питагор трябваше да се образуват легенди и митове. А също и това, че историята не ни е предала почти нищо върху истинското значение на тази личност. Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ.
към текста >>

Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот. Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението. Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма.
към текста >>

Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство.
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
към текста >>

Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта.
От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>

Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа.
За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа.
към текста >>

На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа. В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа". Това, което е нагледно у тези личности, борбата за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед. Обикновено първо се назовават Талес от Милет /640-550 г.
към текста >>

Трябва да обърнем вниманието на това, че и в по-късни времена си представяха външните природни действия в тяхното сродство с вътрешните процеси, представяха си ги така, че не ставаше дума за една "душа" в съвременния смисъл, която съществува отделно от тялото.
Да бъде човек математик, астроном и т.н. в онова древно време това означаваше той да се занимава практически със съответните неща, съвършено по начина на занаятчията, който се опира на сръчности, а не на едно мислително-научно познание. Напротив, за един човек като Талес трябва да се предположи, че той е изживявал още природните процеси подобно на това, както е изживявал вътрешните душевни процеси. Това, което му се представяше в процесите във и при водата при течения, тинестия, земно-пластичния елемент като природни процеси, за него то беше подобно на това, което той изживяваше вътрешно душевно-телесно. Той изживяваше в себе си макар и в по-малка степен отколкото хората от по древни времена, но все пак изживяваше така действието на водата, изживяваше го в себе си и в природата, и на него и двете преживявания бяха изявата на една сила. Трябва да обърнем вниманието на това, че и в по-късни времена си представяха външните природни действия в тяхното сродство с вътрешните процеси, представяха си ги така, че не ставаше дума за една "душа" в съвременния смисъл, която съществува отделно от тялото. Това гледище се е запазило в неговия отзвук във времената на мислителното съзерцаване на света във възгледа за темпераментите. Меланхоличният темперамент се е наричал земен; флегматичният, воден; сангвиничният, въздухообразен; холеричният, огнен. Това не са само алегории; хората са изживявали в себе си душевно-телесното естество като единство; и в това единство са чувствали потока от сили, които например минават през една флегматична душа, както вън от природата същите сили минават през действията на водата. И те са считали тези водни действия като едно и също нещо с това, което са изживявали в душата, когато тя е била флегматично настроена. Съвременните навици на мислене трябва да се приспособяват към начина, по който древните хора са си образували представите, ако искат да проникнат в душевния живот на миналите времена.
към текста >>

От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга. А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река. Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването. Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно".
към текста >>

"Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна".
Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница.
към текста >>

По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър.
Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
към текста >>

Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл.
Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно". "Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * *
към текста >>

Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно.
"Правият и кривият път... са само едно". По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * * * * * За историческото описание след изброените мислители идват: Ксенофан от Колофон /роден през 570 г. пр.Хр.
към текста >>

Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше. * * * * * * За историческото описание след изброените мислители идват: Ксенофан от Колофон /роден през 570 г. пр.Хр. /; душевно сроден с него, макар и по-млад: Парменид /около 400 г. пр.Хр. живеещ като учител в Атина; Зенон от Елея/ чийто разцвет е около 500 г.
към текста >>

Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното.
пр.Хр./; Мелисос от Самос /който е живял около 450 г. пр.Хр./. В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч.
към текста >>

Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
към текста >>

Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
към текста >>

Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва.
Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
към текста >>

Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта. Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
към текста >>

Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
към текста >>

В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>

Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
към текста >>

Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г.
към текста >>

Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./.
към текста >>

Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето.
към текста >>

По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум.
към текста >>

И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа.
към текста >>

В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите.
Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери. В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите. Емпедокъл /който е роден в 400 г. пр.Хр. в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра борба. Той още чувства нещо от втъкаността на душата с външното съществувание. Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят. Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване.
към текста >>

Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея.
Емпедокъл /който е роден в 400 г. пр.Хр. в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра борба. Той още чувства нещо от втъкаността на душата с външното съществувание. Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят. Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
към текста >>

Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека.
Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване. Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения. Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека. Най-важният от тях се счита Демокрит /роден в 460 г. пр. Хр. в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча. При Демокрит хомойомерите на Анаксагор са станали с една значителна степен по-материални. При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят.
към текста >>

Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа.
в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча. При Демокрит хомойомерите на Анаксагор са станали с една значителна степен по-материални. При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят. Те се движат отдалечавайки се един от други, едни към други, едни през други: Така се раждат природните процеси. Мировият Ум, Нус, на Анаксагор, който като едно духовно /безтелесно/ съзнание прави да възникват по целесъобразен начин мировите процеси от задружното действие на хомойомерите, при Демокрит се превръща в безсъзнателна природна закономерност /Ананке/. Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа. По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена. Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея.
към текста >>

Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой.
По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена. Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея. Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра.
към текста >>

В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта.
Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето. Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са". В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
към текста >>

Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот.
към текста >>

От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл.
Преди това в Гърция отделният човек беше включен здраво в социални връзки; обществото и традицията му даваха мярката за неговото действие и мислене. Отделната личност имаше стойност и значение само като член на цялото. При такива условия не можеше още да бъде поставен въпросът: Каква стойност има отделният човек? Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение. Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
към текста >>

При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света.
Отделната личност имаше стойност и значение само като член на цялото. При такива условия не можеше още да бъде поставен въпросът: Каква стойност има отделният човек? Софистиката поставя този въпрос и с това направи стъпката към гръцкото просвещение. Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>

Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г. и е бил осъден на смърт в 400 г.
към текста >>

Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г. и е бил осъден на смърт в 400 г. чрез пиене на отрова.
към текста >>

Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
Отначало изглежда, че Платон е идеализирал съществото на Сократ, а Ксенофон го е обрисувал повече според непосредствената действителност. Едно проникващо повече в този въпрос разглеждане би могло обаче да открие, че както Платон така и Ксенофон, всеки един рисува за Сократа образа, който са добили съгласно своите особени гледища и че поради това трябва да имаме предвид, доколко и двамата се допълват и взаимно се осветляват. От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот. С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека.
към текста >>

С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот. С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества.
към текста >>

С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта.
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот. С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ. В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
към текста >>

Мисълта говори на вътрешността на душата.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места".
към текста >>

Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа.
Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
към текста >>

Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши.
към текста >>

Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците. В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
към текста >>

Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите.
към текста >>

Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта. Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите. Интересно е това, което Ксенофон казва в това отношение за Сократа. Сократ поучава един ученик върху добродетелта.
към текста >>

Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Сократ: "Не ти ли се струва сега, че този, който нарочно пише неправилно, разбира писането, а другият не го разбира? " Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта. Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта. Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли. Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот. Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден.
към текста >>

Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви.
" Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта. Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта. Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли. Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот. Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот.
към текста >>

Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта.
Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея. Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи.
към текста >>

Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта.
Като такава тя е разумна душа. Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията. В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
към текста >>

Пробудената мисъл насочи човека към душата.
Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията. В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта.
към текста >>

У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
към текста >>

В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
към текста >>

И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното.
Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние.
към текста >>

Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
към текста >>

Душата възприема мисълта.
Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>

Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот.
към текста >>

От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа.
към текста >>

Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа. От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот. Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа. Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата.
към текста >>

При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой.
Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине. Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
към текста >>

Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света.
Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине. Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината.
към текста >>

Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ.
към текста >>

Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/. Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел.
към текста >>

Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта.
При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/. Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел. И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата. И за двамата мислители биха имали значение много подробности, които не могат да намерят място в това изложение; но и при двамата схващането за душата дава насоката, която е поел техният начин на мислене. За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния свят; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание.
към текста >>

Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си.
Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел. И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата. И за двамата мислители биха имали значение много подробности, които не могат да намерят място в това изложение; но и при двамата схващането за душата дава насоката, която е поел техният начин на мислене. За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния свят; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание. Както душата трябва да се потопи в другите неща, така тя трябва да се потопи и в самата себе си, за да намери в себе си онова, което съставлява нейната същина. Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си. Идеята има своята действителност не в познаващата душа, а във външната вещ заедно с материята /хиле/. Но щом душата се потопи в самата себе си, тя намира идеята като такава в действителност. В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност. И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека.
към текста >>

В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност.
За Платон е важно това, което живее в душата и като такова има дял в духовния свят; за Аристотел е важно, как се представя душата в човека за неговото собствено познание. Както душата трябва да се потопи в другите неща, така тя трябва да се потопи и в самата себе си, за да намери в себе си онова, което съставлява нейната същина. Идеята, която в смисъла на Аристотел човекът намира в една вещ вън от душата, е наистина тази същност на вещта; обаче душата е довела тази същност във формата на идея, за да я има за себе си. Идеята има своята действителност не в познаващата душа, а във външната вещ заедно с материята /хиле/. Но щом душата се потопи в самата себе си, тя намира идеята като такава в действителност. В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност. И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно.
към текста >>

В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно.
В този смисъл душата е идея, обаче действаща идея, ефективна същност. И тя се държи като такава действаща същност също и в живота на човека. Тя завладява тялото и зародишния живот на човека. Докато при една вещ намираща се вън от душата идея и материя образуват едно неделимо единство, това не е така при човешката душа и нейното тяло. Тук самостоятелната човешка душа обхваща, завладява тялото, обезсилва действащата вече в тялото идея и сама застава на нейното място. В тялото, с което човешката душа се свързва, в смисъла на Аристотел вече живее нещо душевно. Защото той вижда в тялото на растението и в тялото на животното да действа нещо второстепенно душевно. Едно тяло, което носи в себе си душевното на растението и на животното, бива един вид оплодено от човешката душа. И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/.
към текста >>

Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света.
Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира.
към текста >>

Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира. Бихме искали да изведем техните възгледи от техните недостатъци, който ги съблазни да изкажат мнения, които всъщност са вече опровергани при Аристотел.
към текста >>

Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата. Аристотел намира идеята в нещата; и душата постига това, което тя трябва да бъде в духовния свят като индивидуалност, в тялото. Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел. Поставени до Аристотел, мислителите, които цялата древност ни показва като негови съвременници и следовници, са личности, които имат много по-малко значение. Те правят впечатлението, като че на техните способности се изплъзва нещо, което би им позволило да се издигнат до степента на разбиране, на която стоеше Аристотел. Ние имаме чувството, че те не отклоняват от него, защото трябва да установят възгледи върху нещата, които не разбират така добре както той ги разбира. Бихме искали да изведем техните възгледи от техните недостатъци, който ги съблазни да изкажат мнения, които всъщност са вече опровергани при Аристотел. Такова едно впечатление можем да получим първо при стоиците и при епикурейците.
към текста >>

Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество.
/, Клеант /200 г. пр.Хр. роден/, Хризин /282-209 г. пр. Хр. /и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде. Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество. Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г.
към текста >>

В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде.
роден/, Хризин /282-209 г. пр. Хр. /и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде. Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество. Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката.
към текста >>

Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
/и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде. Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество. Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност? Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
към текста >>

В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина.
Тогава душата се чувства откъсната от връзката с тези основи чрез мисленето; тя чувства, че нейната същност лежи в мисленето; но не намира никакъв път, за да открие в мислителния живот нещо друго освен само нейното собствено потвърждение. Тогава тя може да се отдаде на отказа от всяко истинско познание. В такова положение се намираше Пиррхо /300-270 г. пр.Хр./ и неговите последователи, чието убеждение се нарича скептицизъм. Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо. В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл.
към текста >>

Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
пр.Хр./ и неговите последователи, чието убеждение се нарича скептицизъм. Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо. В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител.
към текста >>

Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си?
Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо. В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура.
към текста >>

За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл.
В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>

Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си.
Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия. Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност. Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея.
към текста >>

И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност. Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия.
към текста >>

Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива.
към текста >>

Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет.
Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
към текста >>

Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта.
сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта.
към текста >>

Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
към текста >>

Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта.
Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите.
към текста >>

Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта.
Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката.
към текста >>

От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката.
към текста >>

Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин.
към текста >>

Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие.
Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света. Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света.
към текста >>

В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света. Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното.
към текста >>

Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл.
Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено. Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният. Сред този свят се намира човекът. Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили.
към текста >>

Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък.
Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният. Сред този свят се намира човекът. Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили. Последователите и продължители на този светоглед са Амониус Саккас /175-250 г.
към текста >>

Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта.
Чрез усъвършенстване на своята душа той трябва да отстрани от себе си онова, което светът може да му даде повече, и който той се намира отначало, и така да намери един път, който ще направи от него едно същество, което да отговаря на съвършеното Начало. Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили. Последователите и продължители на този светоглед са Амониус Саккас /175-250 г. сл. Хр./, Порфирий /232-304 г./, Ямблик /който е живял през 4-тото столетие сл. Хр./, Проклус /410-485 г./ и др.
към текста >>

4. 7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 22 май 1910 г. Природните катаклизми, вулканите, земетресенията и епидемиите с оглед на Кармата. GA_120 Откровенията на Кармата

Няма смисъл да се повдига възражението: Как може болката да бъде наш възпитател, след като само страдаме, без да долавяме нейната благотворна сила?
Ето защо, на болката трябва да гледаме като на нещо, което в случай, че определяме луциферическите влияния като зли сили ни предлага добрите сили, с чиято помощ ще си послужим с болката, за да се освободим от пипалата на злите сили; те няма да представляват вече предишната опасност за нас. Ако към болестния процес, настъпващ като последица от изкушенията на Луцифер, в които сме попаднали, не се прибави и болката, ние бихме си казали: „В края на краищата, съвсем не е толкова лошо, че сме попаднали в примките на Луцифер! " И тогава ние изобщо не стигаме дотам, че да напрегнем собствените си сили, за да се освободим от Луцифер. Болката, като съзнание на абнормно будното астрално тяло, е същевременно и нещо, което може да ни отклони от опасността, отново да попаднем под властта на Луцифер, където вече сме се оказали негови пленници. Ето как болката се превръща в наш възпитател, що се отнася до изкушенията на Луцифер. Няма смисъл да се повдига възражението: Как може болката да бъде наш възпитател, след като само страдаме, без да долавяме нейната благотворна сила? Защото ако не долавяме нейната благотворна сила, това е само поради недостатъците на нашето Азово съзнание. В онова съзнание, което аз описах като разположено под Азовото съзнание, съответният процес е вече факт, макар и в дневното си съзнание човек да не знае нищо за него: „Сега аз изпитвам болка и тя е един вид помощ, която добрите сили ми изпращат, за да поправя моите грешки! " Така в подсъзнанието се надига една сила, която се проявява като кармическо уравновесяване, като един импулс да не попаднем отново в плен на онези инстинкти и страсти, лежащи в основата на сегашното заболяване. Ето как Кармата разгръща своята дейност, ето как ние попадаме под властта на Луцифер, ето как луциферическите сили ни тласкат към болестите, които ще срещнем през една от следващите ни инкарнации; едва сега разбираме, че добрите сили прибавят болката към органичното увреждане, за да разполагаме в нейно лице с едно могъщо възпитателно средство, лежащо под прага на нашето обикновено съзнание. Сега вече знаем: Навсякъде, където към болестта се прибавя и болка, ние сме изправени пред луциферическите сили, които са предизвикали тази болест.
към текста >>

Напротив, там където се ширят честолюбие и гордост, луциферическите Същества множат своите сили, също както мухите в нечистата стая.
В много случаи „чуждите сили" са нещо удобно за хора, които се оставят да бъдат ръководени от тях. Трудно е да се помогне на такива личности, защото те имат усещането, че ги лишаваме от нещо, което ги издига към духовния свят! Докато в действителност тази помощ ги прави здрави и ги предпазва от влиянието на ариманическите сили. Следователно, ясно виждаме от какво се боят луциферическите и ариманическите Същества. Всяко смирение и скромност, както и вътрешното усещане да не се мислиш за нещо повече от това, което изисква здравият разум, са все качества, които Луцифер просто не понася. Напротив, там където се ширят честолюбие и гордост, луциферическите Същества множат своите сили, също както мухите в нечистата стая. Всичко това, и особено погрешните представи, които човек гради за самия себе си, го подготвя за да влезе в примката на Ариман. Нищо друго не ни предпазва от Ариман така, както усилията да постигнем логично и здраво мислене в условията, които царят между раждането и смъртта. Тъкмо онези, които са приели Антропософията, имат всички основания да изтъкват с цялата убедителност, на която са способни, фактът, че като земни хора, ние далеч не трябва да пренебрегваме нещата, които получаваме от живота. Ако някой отхвърля усилията, необходими за постигането на здраво и логично мислене, надявайки се да проникне и без тях в духовния свят, фактически се стреми да избяга от нашия земен свят. Такива хора искат да се носят над земните грижи; те смятат за унизително да се занимават с неща, свързани с разбирането на каквито и да е физически закономерности, и изобщо вярват, че са призвани за нещо много повече.
към текста >>

Но вече сравнително лесно ще извикаме в душата си една мисъл, според която: „Ако някъде избухне една епидемия, тя внася нещо, от което човекът има нужда; тя внася нещо, което той сам търси, за да поправи своя грешка, свой недостатък".
Ние ще се убедим, че много от нещата, които идват „от вън", имат своето логично оправдание в цялостния ход на еволюцията. Ще се спрем и на въпроса, как този факт е свързан с човешкото Азово съзнание. Нека обаче да изтъкнем, че тези неща обясняват само едната страна от човешкото съществувание, от съществуванието на Земята и изобщо на Космоса. Ако от една страна твърдим, че телесните органи се разрушават от благотворни духовни сили и Същества, и ако днес стигаме до извода, че целият ход на Земното развитие трябва да бъде коригиран с помощта на сили, идващи от Старата Луна, логично стигаме и до следващия въпрос: Как точно трябва да постъпим ние, като Земни човеци, за да внесем на свой ред корекции спрямо вредните последици от силите на Старата Луна? Ясно е, че за нас, като Земни човеци е немислимо да желаем вулканични изригвания или земетресения, нито пък сами да разрушаваме едни или други телесни органи, само за да помагаме в коректурите на старите Лунни Същества. Но вече сравнително лесно ще извикаме в душата си една мисъл, според която: „Ако някъде избухне една епидемия, тя внася нещо, от което човекът има нужда; тя внася нещо, което той сам търси, за да поправи своя грешка, свой недостатък". Лесно ще допуснем още, че човекът сам се оставя да бъде въвлечен в определени ситуации, само за да бъде наранен, да изпита болка и страдание, така че преодолявайки ги, да се издигне в своето развитие. А как стои въпросът с хигиенните и санитарни мерки? Някой спокойно би могъл да попита: „Добре, но след като епидемиите вършат толкова добрини на хората, не са ли напълно излишни всякакви профилактични и терапевтични мерки? " А друг би могъл да настоява, че срещу природните бедствия не бива да се предприема нищо, мотивирайки се добре с нещата, които изложих вчера и днес пред Вас. В следващата лекция ние ще видим, че това,поне при определени предпоставки, съвсем не е така.
към текста >>

5. 12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Човек може да има често този потресающ опит, по отношение на душите, които след смъртта насочват своята мисъл към оставените на Земята и които се чувствуват като обвързани, така че не могат да проникнат с техния поглед до тези души.
Когато след привършване на дневната си работа се връщах у дома, моята душа се разведряваше от това, което тя можеше да бъде за мене, което се вливаше тогава от нейната душа в моята. Тя беше за мене една истинска духовна храна в живота. И в мене остана копнежът за нея. Моят духовен поглед се насочва надалеч към Земята и аз не мога да я намеря, тя не е там. От всичко това, което съм научил, аз зная, че тази душа трябва да бъде на Земята в едно физическо тяло, както и по-рано, обаче за мене тя е като изчезнала, като несъществуваща. Човек може да има често този потресающ опит, по отношение на душите, които след смъртта насочват своята мисъл към оставените на Земята и които се чувствуват като обвързани, така че не могат да проникнат с техния поглед до тези души. Те са обвързани не чрез тяхното собствено същество, а напротив чрез другата душа, която е останала жива на Земята. И когато се проучи на какво се дължи това, че една душа от другият свят не може да възприеме душата, която е останала на Земята, констатира се, че тази останала на Земята душа не е стигнала чрез настоящите отношения на времето до състояние да приеме в себе си някакви мисли, които да станат видими, възприемаеми за една такава душа, която е минала през вратата на смъртта не е направила такива мисли да живеят в нея. Можем да направим още едно друго сравнение. Такива души, които са минали през вратата на смъртта и копнеят да видят отново онези, които са останали на Земя то във физическо тяло, но не могат да им се изявят. Както един ням човек не може да се изяви чрез езика, така че другият ни може да чуе нищо от него, така цялата душа остава няма за този, който копнее за нея, тя не може да бъде възприета в нейното духовно същество от този, който е минал вече през вратата на смъртта.
към текста >>

Тогава ние чувствуваме в истинския смисъл на думата, защо трябва да съществува Духовната наука, защо тя трябва да бъде посадена в духовния живот на човечеството.
И действително, това не е защото изпитваме симпатия към това, което е една Духовна наука, не е една такава теоретическа симпатия, както към другите неща и това не е меродавно, а действително разбиращият, кой то гледа в света, го чувствува като една световна мисия. Той си казва: Налице е необходимостта да бъде намерен общият език, да бъде намерен елексирът на живота, който да предпази хората от пресъхването на техните представи. Това е мисията на Духовната наука за самите духовни светове. Ние чувствуваме тази мисия, като едно висше свещенно задължение, като нещо твърде сериозно и пълно със знание. И ние трябва да изпитваме не само приятност от представите, които Духовната наука може да ни даде за нашето теоретическо задоволяване, а трябва да чувствуваме от необходимостта на човечеството и на развитието на своята духовна сила, която тя трябва да има. Тогава ние чувствуваме в истинския смисъл на думата, защо трябва да съществува Духовната наука, защо тя трябва да бъде посадена в духовния живот на човечеството. Това трябва да си усвоим ние като чувство, от това чувство трябва да се проникнем. Това чувство има една много целебна сила: то принадлежи към тези чувства, които довеждат човешката душа в истинска хармония на дейните сили. Това е така. Колкото повече онова, от което правим да бъдат проникнати човешките души, принадлежи на света на свръхсетивните истини, толкова по-вътрешно сръчни стават чувствата, за да се управляваме в живота, толкова по-живи стават тези чувства. Онзи човек на когото Духовната наука само му харесва, който я приема само от любопитство, или само поради някои други причини, той ще я използува, може би лошо в своя живот.
към текста >>

Тя се явява днес в света, защото трябва да служи на човечеството в най-широкия смисъл, в най-широката форма.
Колкото повече онова, от което правим да бъдат проникнати човешките души, принадлежи на света на свръхсетивните истини, толкова по-вътрешно сръчни стават чувствата, за да се управляваме в живота, толкова по-живи стават тези чувства. Онзи човек на когото Духовната наука само му харесва, който я приема само от любопитство, или само поради някои други причини, той ще я използува, може би лошо в своя живот. Обаче онзи, който е проникнат от горепосоченото чувство, от онова свещено чувство, което се ражда в нас, защото знае, че Духовната наука трябва да съществува от вътрешна необходимост, той ще застане също с правилни чувства по отношение на нея в живота. Той ще може да се справи най-малко вътрешно в най-сериозните и най-тежки положения на живота, имайки Духовната наука ще се справя именно тогава, когато, външно се явяват най-големите трудности. Защото Духовната наука е една работа на бъдещето. Тя се явява днес в света, защото трябва да служи на човечеството в най-широкия смисъл, в най-широката форма. Това допринася обаче, че хората които имат в глъбините на тяхната душа страх от духовните светове, за да проявят в тяхното съзнание този страх, като омраза. Някои човешки души са сродни едни с други. Например, честолюбието, суетността и щестлавието са сродни със страха. И някои чувства са сродни помежду си по сложен начин. Защо човекът е честолюбив, суетен?
към текста >>

Онези, които вярват, че трябва да кажат много ясно истината и които са надарени с определена нечиста фантазия върху фактите на физическото поле, се заглушават, зашеметяват се като хвърлят ругатни върху това, което трябва да бъде схващано свръхсетивно.
В наше време има хора, които започват да пишат статии против Духовната наука и ужасно ругаят относно фантастичността на духовния изследовател: какво ли не е измислил този духовен изследовател. След това във втората част на статията идват всякакви данни върху автора, които всички са лъжи, които не са верни. Една пуста фантазия царува в тези описания. Никой, който се издига в свръхсетивните светове, не би могъл да измисли една такава фантастичност като онзи, който в първата част на своята статия се е заловил да води борба срещу Духовната наука. Така се поставят нещата в човешката душа. Онези, които вярват, че трябва да кажат много ясно истината и които са надарени с определена нечиста фантазия върху фактите на физическото поле, се заглушават, зашеметяват се като хвърлят ругатни върху това, което трябва да бъде схващано свръхсетивно. Така човечеството търси замайване не само в алкохола, а също и във всякакви други средства. Ние трябва да виждаме ясно някои неща и за да виждаме ясно ще ни бъде ръководител духовният светоглед. Търсят се най-разнообразни средства за замайване и те също се намират, намират се поради причината, защото все повече и повече в глъбините на човешките души действуват истински демонически натури, те действуват в скритите глъбини на човешките души. Тези демонически същества постепенно са изпращали именно срещу това, което трябва да оплоди хората от духовната страна. Това е, обични приятели, което бих искал да обрисувам пред вашето съзнание, като един вид картина на бъдещето поради факта, че е добре да си спомняме в нашето време, как чрез възбудата на правилните чувства по отношение на тази Духовна наука: ако сме познавали действително Духовната наука и нейната мисия, трябва да застанем сигурно на почвата, от която можем да гледаме спокойно вътре в себе си развитието на бъдещето, макар и може би външно можем да бъдем доведени в дисхармония, можем да бъдем все повече онеправдани.
към текста >>

6. 6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 24 март 1913 г. GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела

Обични приятели, важно ще бъде да вземем този цикъл от сказки в неговия правилен смисъл, т.е.
П Е Т А Л Е К Ц И Я Обични приятели, важно ще бъде да вземем този цикъл от сказки в неговия правилен смисъл, т.е. да го считаме като едно обяснение върху изживявания, които човекът има като промени в самия себе си през време на неговото езотерично да речем чрез произведеното върху него развитие от Духовната Наука; така щото това, което се описва, трябва да се счита напълно като нещо, което може действително да бъде изживяно през време на развитието. Естествено могат да бъдат обяснени само изпъкващите изживявания, така да се каже типични изживявания; обаче при тези най-главни изживявания човек може да добие една престава още върху някои други неща, които могат да се наблюдават в течение на развитието. Вчера ние говорихме главно за това, че човек добива една по-тънка чувствителност относно това, което става във външния жизнен етер или въобще в етера. Тези изживявания са свързани с други, и едно изживява не, на което трябва да обърнем особено внимание, е това, което имаме относно нашата разсъдъчна способност. Нали, като човеци ние стоим в света така, че съдим по определен начин за нещата, които срещаме, че си образуваме представи върху нещата, че намираме едното за правилно, другото за неправилно.
към текста >>

Обаче когато душата се е развила езотерично, тогава тя взема да речем съчиненията на Платон и ги чете отново поради една друга причина: а именно защото със своите съчинения Платон е имал смисъл в земното съществувание само тогава, когато това, което е създал, е живяно също в душите; и тогава човек чете не само за да се поучава, а чете затова, защото чрез това се върши нещо.
Колкото и странно да изглежда, ще кажа следното: някога е съществувал един гръцки философ, наречен Платон. Той е написал съчинения. Докато човек живее със своята душа само на физическото поле, той чете тези съчинения, за да се поучава от тях. Едно такова външно поучаване има своето значение за физическото поле и много добре е, когато човек използува всичко възможно, за да се поучава на физическото поле, защото иначе той става глупак. Нещата, които се вършат на физическото поле, съществуват за това, за да се поучава човек от тях. Обаче когато душата се е развила езотерично, тогава тя взема да речем съчиненията на Платон и ги чете отново поради една друга причина: а именно защото със своите съчинения Платон е имал смисъл в земното съществувание само тогава, когато това, което е създал, е живяно също в душите; и тогава човек чете не само за да се поучава, а чете затова, защото чрез това се върши нещо. Така ние трябва да усвоим за нашето чувство нещо, което ни позволява да правим разлика между егоистичното чувствуване, което е насочено повече към страната на насладата, и неегоистичното чувствуване, което се явява за нас като едно задължение. Това може да се разпростре даже чак във външния възглед за живота. И тук стигаме до там, да говорим върху една точка, която бихме могли да кажем от отделното изживяване хвърля светлина в социалното изживяване. Когато онзи, който е запознат с тайните на езотеризма, насочва поглед върху това, което се върши външно в света: как толкова много хора прахосват времето, което им остава свободно, вместо да облагородят техните чувства свързвайки се с това, което земното съществувание получава от духовните творения, тогава този, който е минал през едно езотерично развитие, би искал да плаче заради тъпотата на човешкото съществувание, което минава покрай това, което съществува, за да премине през човешкото чувствуване и човешкото усещане. И в тази област трябва да обърнем вниманието върху това, че там, където започват тези изживявания, в човешката природа ще се яви вече определен по-тънък егоизъм.
към текста >>

По отношение на една мисъл, за която можем да си кажем: ти роди тази мисъл и тя отговаря на мъдростта, по отношение на тази мисъл ние развиваме едно чувство на благодарност спрямо мъдростта; една мисъл, която възниква в нас като погрешна, като некрасива, като неморална мисъл, една такава мисъл води до едно вътрешно чувство на срам и ние добиваме усещането: нима можеш да бъдеш още такъв!
И ако човек почувствува той добива също и за това едно тънко усещане -, че в него се ражда нещо като самодоволство, като самоприятност, когато е казал нещо правилно, той трябва да счита това като едно свидетелство, че носи още в себе си твърде много суетност, която е една пречка в развитието на човека. Човек се научава да прави разлика между чувството на задоволство, когато е казал нещо, с което може да бъде в съгласие, и чувството на самодоволство, на самоприятност, което не само не е годно, а е вредно. Ние трябва да се стремим да не допускаме да се роди това чувство, а да развием само усещането по отношение на срама, когато сме казали нещо неправилно или неморално, и по отношение на благодарността за мъдростта, която се вляла в нас и за която не можем да претендираме, че е наша собствена, а знаем, че ни е подарена от Вселената, когато успяваме да кажем нещо, което е в съгласие с тази Мъдрост. Постепенно ние започваме да чувствуваме така също и по отношение на нашето собствено мислене. По-рано ние казвахме: трябва да останем един човек на физическото поле; следователно на ред с това, че не отдаваме много голяма стойност на мислите, които сами изработваме, ние все пак трябва да изработваме тези мисли, обаче това собствено мислене също се изменя сега, а именно така, че ние го поставяме именно под току-що охарактеризирания себеконтрол. По отношение на една мисъл, за която можем да си кажем: ти роди тази мисъл и тя отговаря на мъдростта, по отношение на тази мисъл ние развиваме едно чувство на благодарност спрямо мъдростта; една мисъл, която възниква в нас като погрешна, като некрасива, като неморална мисъл, една такава мисъл води до едно вътрешно чувство на срам и ние добиваме усещането: нима можеш да бъдеш още такъв! Нима е възможно да имаш още толкова егоизъм в себе си, за да мислиш така по отношение на това, което е проникнало вече в тебе като Мъдрост! Това е извънредно важно, да чувствуваме един такъв вид самоконтрол в нашата вътрешност. Този самоконтрол има още особеността, че ние не го получаваме чрез един критичен ум, а той се явява винаги в чувството, в усещането ни. Трябва добре да внимаваме, обични приятели, относно това: онзи, който е умен, който има само разсъдъчна способност по отношение на външния живот, който е критичен, никога не може да стигне до това, за което става дума; защото това трябва да се роди в чувстването. Когато то възниква в чувството, когато сме постигнали това чувство, то е едно чувство, което изплува като от нашата собствена вътрешност.
към текста >>

Тук не трябва да говорим за други процеси, които човек може да предприеме като трениране върху себе си и чрез които той може да влезе в лоши светове, тъй като в двата на проповядвания Окултизъм е нещо прието да не се говори за това, с което човек се запознава в духовния свят като нечиста пяна на този духовен свят.
Онзи, който иска да проникне в духовния свят, трябва да се запознае също и с тези същества; обаче не е добре той да се запознава първо с тях. Защото особеното е това, обични приятели, че, когато човек се запознае първо с тези същества, без да върви по по-трудния път на собственото вътрешно изживяване, той добива едно предпочита ние, една склонност за тези същества, едно извънредно предпочитание за тези същества. И тогава може да се констатира, че някой, който се издига по един неправилен начин в духовния свят, а именно чрез такова физическо трениране, което може да наречем изменение на процеса на дишането, такъв човек влиза в духовния свят така, че описва определени неща от духовните светове, така както те му се явяват. И той ги описва така, че някои хора ги приемат като нещо извънредно красиво, докато за онзи, който възприема във вътрешното изживяване, това могат да бъдат ужасни и отвратителни неща. Тези неща са напълно възможни в изживяването на духовния свят. Тук не трябва да говорим за други процеси, които човек може да предприеме като трениране върху себе си и чрез които той може да влезе в лоши светове, тъй като в двата на проповядвания Окултизъм е нещо прието да не се говори за това, с което човек се запознава в духовния свят като нечиста пяна на този духовен свят. Не е необходимо човек да навлиза духовно в този свят; ето защо не е прието да се говори за методи, които стоят още по-ниско от процеса на дишането. Още процесът на дишането, когато той не се практикува по правилен начин, води при отпадъчните същества, с които човек несъмнено трябва да се запознае, обаче не от самото начало, защото иначе те предизвикват определена влюбеност в тях, която човек не трябва да има. Ние добиваме едно правилно обективно становище по отношение на тях само тогава, когато сме проникнали в духовните светове от другата страна. Когато човек започва да чувствува разливащи се навън от него насрещни чувства към Мъдростта, по отношение на Мъдростта, когато започва да изпитва чувства на срам, на благодарност, когато тези чувства напират нагоре от собствения организъм, той прави тогава отново първото запознанство, първото елементарно запознанство с нещо, което след това трябва да се научи да познава по-нататък в напредващото окултно развитие. Вчера ние обърнахме внимание върху това, че при постепенното изживяване на етерното естество се запознаваме с това, което действува в нашия етерен мозък като Амшаспанди на Заратустровото учение.
към текста >>

7. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 10 май 1924 година GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том

Духовността на този човек съвсем не е така проникновена, защото е много важно, какво облекло използва човек и в определен смисъл е също така важно, например какъв нос има някой или каква уста има той.
В края на краищата това е невероятно, но факт; има такива хора. Но нали за такива неща могат да се дадат различни тълкувания. Може да се каже, че човекът има много висока духовност и когато се намира именно в такова положение, за него е твърде незначително да обръща внимание на такива неща. Но това не е истинска проникновена духовност. Той може да бъде високо духовен човек, но важното е не само висотата, а именно тази духовност да бъде проникновена, а не повърхностна. Духовността на този човек съвсем не е така проникновена, защото е много важно, какво облекло използва човек и в определен смисъл е също така важно, например какъв нос има някой или каква уста има той. Има хора, които обръщат внимание именно на всичко това в живота. Те съдят за света по това, което узнават от него. Други хора минават така през живота, като че нищо не ги интересува. Те приемат всичко, което срещат като сън, който веднага отлетява. Това са, бих искал да кажа, две полярни противоположности от хора.
към текста >>

Да се изучават просто органите и техните взаимни връзки, това всъщност няма никакъв смисъл.
Това са неща, които много интимно показват връзката между духовно-душевното от една страна и природно-физическото от друга страна. Да, мои мили приятели, ние можем даже до детайлите на конфигурацията на главата да погледнем целия човек отвъд в миналия земен живот. Но аз не казвам тези неща, за да правим нашите наблюдения именно върху тях. Всички наблюдения, които ви съобщих като подготовка за разглеждане на кармата, са възникнали не по външен начин, а напълно по вътрешен начин, чрез методите на духовната наука. Именно тези духовнонаучни методи показват, че човекът по никакъв начин не трябва да бъде разглеждан всъщност така външно, както го разглеждат днешната физиология и анатомия. Да се изучават просто органите и техните взаимни връзки, това всъщност няма никакъв смисъл. Защото човекът е една картина, един образ. Отчасти той е отражение на това, което са силите между смъртта и едно ново раждане, отчасти е отражение на неговия минал земен живот и няма никакъв смисъл в това физиологията и анатомията да се развиват така, както те се развиват днес - да разглеждат човека, само такъв, какъвто той се представя пред тях външно и след това да разглждат едно след друго всичко, което е в него. Защото главата например има много по-голяма връзка с миналия земен живот, отколкото с тялото, което човек има в този земен живот. Следователно можем да кажем: - Ние разбираме определени физически процеси едва тогава, когато насочваме поглед назад към миналите земни съществувания. - Един човек, който внимателно е опознавал света в един минал земен живот, има бързо растяща коса.
към текста >>

Отчасти той е отражение на това, което са силите между смъртта и едно ново раждане, отчасти е отражение на неговия минал земен живот и няма никакъв смисъл в това физиологията и анатомията да се развиват така, както те се развиват днес - да разглеждат човека, само такъв, какъвто той се представя пред тях външно и след това да разглждат едно след друго всичко, което е в него.
Но аз не казвам тези неща, за да правим нашите наблюдения именно върху тях. Всички наблюдения, които ви съобщих като подготовка за разглеждане на кармата, са възникнали не по външен начин, а напълно по вътрешен начин, чрез методите на духовната наука. Именно тези духовнонаучни методи показват, че човекът по никакъв начин не трябва да бъде разглеждан всъщност така външно, както го разглеждат днешната физиология и анатомия. Да се изучават просто органите и техните взаимни връзки, това всъщност няма никакъв смисъл. Защото човекът е една картина, един образ. Отчасти той е отражение на това, което са силите между смъртта и едно ново раждане, отчасти е отражение на неговия минал земен живот и няма никакъв смисъл в това физиологията и анатомията да се развиват така, както те се развиват днес - да разглеждат човека, само такъв, какъвто той се представя пред тях външно и след това да разглждат едно след друго всичко, което е в него. Защото главата например има много по-голяма връзка с миналия земен живот, отколкото с тялото, което човек има в този земен живот. Следователно можем да кажем: - Ние разбираме определени физически процеси едва тогава, когато насочваме поглед назад към миналите земни съществувания. - Един човек, който внимателно е опознавал света в един минал земен живот, има бързо растяща коса. Един човек, който малко се е запознавал със света в един минал земен живот, той има съвсем бавно растяща коса. Тя се намира на повърхността на главата, докато онези, които са се интересували много силно от нещага в един предишен земен живот, които са се интересували свръхинтензивно, които са навирали носа си във всичко, имат гъста коса.
към текста >>

Но с факта, че се занимава в мисълта си главно с онова, което отпада със земния живот и оставя настрана онова, което изпраща силите в следващия земен живот, и което взима участие в образуването на главата, с това един такъв човек ще се яви в един нов земен живот с мека и нежна плът.
Вземете други случаи. Вземете например случая, че в даден земен живот един човек, да речем, живее като мислител. Под това не разбирам един професор, - аз съвсем не вземам това на шега, - а под това разбирам един човек, който, ако щете, може да върви след плуга и въпреки това много да мисли. Съвсем не е важно в какво положение на живота мисли човек. Той може да бъде мислител, също и когато върви след плуга или упражнява някакъв занаят. Но с факта, че се занимава в мисълта си главно с онова, което отпада със земния живот и оставя настрана онова, което изпраща силите в следващия земен живот, и което взима участие в образуването на главата, с това един такъв човек ще се яви в един нов земен живот с мека и нежна плът. Но тогава, когато той мисли много, особеното е, че в неговия следващ земен живот кожата му ще бъде устроена много добре, цялата повърхност на тялото, кожата, ще бъде много добре изградена. От друга страна, когато виждате хора с петна по кожата, които имат нечиста кожа, от това винаги може да направите извод - естествено към това трябва да се прибавят и други признаци, само от един признак не можем безусловно да заключим, обаче общо взето данните, които аз изнасям днес относно връзката на душевно-духовното с физическото, са правилни, - че това са хора, които в един минал земен живот са мислили малко. Например хора с много лунички по кожата положително не са били мислители в един минал земен живот. Това са неща, които същевременно показват, как именно духовната наука не се интересува само от абстрактно-духовното, а се интересува също и от действието на духовното във физическото. Често съм подчертавал, че не е толкова жалко, че материализмът насочва поглед само върху материята, но жалкото е и това е трагедията на материализма, че той всъщност нищо не знае за материята, защото не познава действието на духовното в материята.
към текста >>

От друга страна, когато виждате хора с петна по кожата, които имат нечиста кожа, от това винаги може да направите извод - естествено към това трябва да се прибавят и други признаци, само от един признак не можем безусловно да заключим, обаче общо взето данните, които аз изнасям днес относно връзката на душевно-духовното с физическото, са правилни, - че това са хора, които в един минал земен живот са мислили малко.
Под това не разбирам един професор, - аз съвсем не вземам това на шега, - а под това разбирам един човек, който, ако щете, може да върви след плуга и въпреки това много да мисли. Съвсем не е важно в какво положение на живота мисли човек. Той може да бъде мислител, също и когато върви след плуга или упражнява някакъв занаят. Но с факта, че се занимава в мисълта си главно с онова, което отпада със земния живот и оставя настрана онова, което изпраща силите в следващия земен живот, и което взима участие в образуването на главата, с това един такъв човек ще се яви в един нов земен живот с мека и нежна плът. Но тогава, когато той мисли много, особеното е, че в неговия следващ земен живот кожата му ще бъде устроена много добре, цялата повърхност на тялото, кожата, ще бъде много добре изградена. От друга страна, когато виждате хора с петна по кожата, които имат нечиста кожа, от това винаги може да направите извод - естествено към това трябва да се прибавят и други признаци, само от един признак не можем безусловно да заключим, обаче общо взето данните, които аз изнасям днес относно връзката на душевно-духовното с физическото, са правилни, - че това са хора, които в един минал земен живот са мислили малко. Например хора с много лунички по кожата положително не са били мислители в един минал земен живот. Това са неща, които същевременно показват, как именно духовната наука не се интересува само от абстрактно-духовното, а се интересува също и от действието на духовното във физическото. Често съм подчертавал, че не е толкова жалко, че материализмът насочва поглед само върху материята, но жалкото е и това е трагедията на материализма, че той всъщност нищо не знае за материята, защото не познава действието на духовното в материята. Точно при разглеждането на човека истински трябва да насочим поглед първо върху материята, защото именно при човешката форма, при цялото човешко същество, в материята се изразява действието на духа. Материята е външното откровение на духа.
към текста >>

8. 2.Втора лекция, 1 Юни 1923 GA_276 Изкуството и неговата мисия

Да, когато се говори за архитектура от натуралистична гледна точка, на преден план винаги идва мисълта как най-добре да предпазим човешкото тяло.
Нека да вземем отделните изкуства. Изхождайки от чистия натурализъм, от чисто натуралистично-филистерския вкус, ние никога не бихме могли да стигнем примерно до една художествена архитектура – днешната архитектура е твърде отдалечена от изкуството, макар и да се нарича изкуство защото ако хората не изпитваха потребност да се събират на определени места, където да се занимават с въпросите на духовния живот, те никога нямаше да строят сгради за духовни цели. Следователно, те щяха да строят само такива сгради, с които да посрещат ежедневните нужди на живота. И какво казват те за своето прагматично строителство? Те казват: Ние строим, за да се защитаваме, за да защитаваме човека от капризите на природата, за да не живеем на открито, за да подслоним семейството и така нататък. Да, когато се говори за архитектура от натуралистична гледна точка, на преден план винаги идва мисълта как най-добре да предпазим човешкото тяло. Дори и в общи линии това да не се признава, защото хората изпитват неудобство да го признаят, то изцяло отговаря на истината. Днес много хора се дразнят, ако една сграда, предназначена за жилище, или нещо друго, чиято целесъобразност е явна за всички, бъде пожертвувана в името на красотата или изкуството. Днес често чуваме възражението: Да се строи според някакви художествени принципи, това е твърде скъпо. Обаче хората не винаги са мислили по този начин, и то най-вече през онези епохи, когато в душите си те са усещали връзката с духовния свят. Тогавашният човек е имал ясното усещане: Ето, аз съм поставен в този физически свят, но както нося душа и Дух в моето човешко тяло, така в себе си аз нося и още нещо, което не се съдържа в заобикалящия ме природен свят.
към текста >>

И тогава душата, понеже вече е напуснала физическото тяло, би трябвало да си каже: Как сега аз мога да премина през нечистата природа на животните, за да изляза извън Земната област?
Поглъщайки растителни продукти, той включва онези душевно-духовни сили, с чиято помощ преодолява чисто растителните субстанции. Поглъщайки животински продукти, той апелира към друг вид душевно-духовни сили, за да „очовечи“ животинската храна. И физическото тяло е посредникът между същинският човек, който слиза от духовните светове, и напълно чуждите за него Земни субстанции. Човекът може да стъпи на Земята само благодарение на това, че притежава своето физическо тяло, с чиято помощ се справя със Земните минерали, растения, животни. Обаче след като умирайки, той отхвърли физическото тяло, душата остава като гола и започва да търси онези условия, които са характерни само за духовния свят. И тогава душата, понеже вече е напуснала физическото тяло, би трябвало да си каже: Как сега аз мога да премина през нечистата природа на животните, за да изляза извън Земната област? Как сега аз мога да премина през онези процеси, които привличат и сгъстяват светлината в растителното царство, как да се измъкна от това растително царство, как мога да литна из необятните простори на светлината, след като съм свикнала да живея на Земята в сгъстената чрез растенията светлина? Как да се издигна над минералите, с които като душа аз навсякъде се сблъсквам, след като вече не мога да ги разтворя чрез соковете на моето тяло? Ето какви бяха религиозно-културните грижи на древното човечество. И тогава хората потъваха в размисъл: Какво можем да направим ние за онези души, които са ни особено скъпи, за да намерят те подходящите линии, повърхности и форми, така че да се завърнат в духовния свят. Така възникнаха и надгробните сводове, надгробните паметници, цялата надгробна архитектура: По същество в нейните форми трябваше да намери израз всичко онова, от което оголената след смъртта душа се нуждае, за да не се сблъска с животни, растения и минерали, а следвайки архитектоничните линии да намери обратния път към духовния свят.
към текста >>

И тогава хората потъваха в размисъл: Какво можем да направим ние за онези души, които са ни особено скъпи, за да намерят те подходящите линии, повърхности и форми, така че да се завърнат в духовния свят.
Обаче след като умирайки, той отхвърли физическото тяло, душата остава като гола и започва да търси онези условия, които са характерни само за духовния свят. И тогава душата, понеже вече е напуснала физическото тяло, би трябвало да си каже: Как сега аз мога да премина през нечистата природа на животните, за да изляза извън Земната област? Как сега аз мога да премина през онези процеси, които привличат и сгъстяват светлината в растителното царство, как да се измъкна от това растително царство, как мога да литна из необятните простори на светлината, след като съм свикнала да живея на Земята в сгъстената чрез растенията светлина? Как да се издигна над минералите, с които като душа аз навсякъде се сблъсквам, след като вече не мога да ги разтворя чрез соковете на моето тяло? Ето какви бяха религиозно-културните грижи на древното човечество. И тогава хората потъваха в размисъл: Какво можем да направим ние за онези души, които са ни особено скъпи, за да намерят те подходящите линии, повърхности и форми, така че да се завърнат в духовния свят. Така възникнаха и надгробните сводове, надгробните паметници, цялата надгробна архитектура: По същество в нейните форми трябваше да намери израз всичко онова, от което оголената след смъртта душа се нуждае, за да не се сблъска с животни, растения и минерали, а следвайки архитектоничните линии да намери обратния път към духовния свят. Едва сега ние разбираме огромното значение на култа към мъртвите в по-древните епохи. Искаме ли да проумеем как са възникнали по-старите архитектурни форми, ние задължително трябва да се потопим в настроението на душата, която след смъртта остава без своето тяло и търси обратния път към духовния свят. Тя не може да намери този път в минералното, растителното и животинското царство. Но древните бяха убедени, че след като вече е стояла в определено отношение спрямо напуснатото тяло, сега душата може да намери обратния път към духовния свят именно чрез засводените архитектурни форми на над гробните паметници.
към текста >>

В епохата на абстракциите всичко добива друг смисъл.
И тъкмо този копнеж да разгърне себе си, независимо от тялото, този копнеж да изнесе своята същност навън в Космоса, впоследствие се превръща в една или друга архитектурна форма. Но ти, скъпа душа, след като искаш да напуснеш своето физическо тяло, за да изградиш някакво ново отношение към външния Космос, как би желала да изглеждаш в този момент? Ето как звучеше основният въпрос. И архитектурните форми представляваха неговия материален отговор. О, и ние вече бихме могли да проследим по-нататъшното развитие на това усещане. В епохата на абстракциите всичко добива друг смисъл. Ние съвсем не искаме да върнем старите времена, а само да ги разберем. Ние просто искаме да разберем особено когато посещаваме такива места, където старите обичаи са все още запазени -, защо например, минавайки покрай църквата, навсякъде около нея виждаме гробове? Не всеки е можел да има надгробен паметник, обаче църквата, сама по себе си, служеше като надгробен паметник за всички. И тъкмо църквата беше отговорът на въпроса, който душата си задаваше: Как бих могла аз на първо време да разгърна себе си и да се освободя по правилния начин от тялото, което ме свързва с физическия свят, със Земята? Всъщност в архитектурните форми на църквите се оглеждаше копнежът на душата по онези форми, които тя търсеше след напускането на физическото тяло.
към текста >>

Преди слизането на човека от духовно-душевния свят във физическия свят, тези три измерения нямаха никакъв смисъл.
И сега той слиза, вмъква се в своето физическо тяло, за да усети тук аз Ви напомням за едно древно усещане, каквото хората са имали в старите, почти забравени от историята цивилизации как той действително се потопява в своето физическо тяло. А чрез физическото тяло той веднага влиза в определено отношение спрямо околния свят: Ето, сега аз вече се разполагам в пространството. Да, сега физическото тяло става част от пространствения свят, въпреки че той му остава чужд. В духовно-душевния свят нещата не изглеждаха така. Но тук, казва си физическото тяло, аз съм просто разпънато в трите измерения. Преди слизането на човека от духовно-душевния свят във физическия свят, тези три измерения нямаха никакъв смисъл. Обаче цветовете и хармонията на цветовете, мелодията, хармонията на звуците, всичко това има своя добър смисъл в духовния свят. През онези древни времена, когато такива усещания бяха нещо напълно естествено, човекът изпитваше една дълбока потребност да не носи в себе си това, което му е чуждо. Например той усещаше главата си като нещо, което му е дадено от духовния свят. Защото онова, което в миналите инкарнации представляваше останалата част от тялото му аз често съм изтъквал тази подробност в сегашната инкарнация се съсредоточаваше в рамките на неговата глава. Останалата част от тялото се превръща в глава именно през следващата инкарнация.
към текста >>

Обаче цветовете и хармонията на цветовете, мелодията, хармонията на звуците, всичко това има своя добър смисъл в духовния свят.
А чрез физическото тяло той веднага влиза в определено отношение спрямо околния свят: Ето, сега аз вече се разполагам в пространството. Да, сега физическото тяло става част от пространствения свят, въпреки че той му остава чужд. В духовно-душевния свят нещата не изглеждаха така. Но тук, казва си физическото тяло, аз съм просто разпънато в трите измерения. Преди слизането на човека от духовно-душевния свят във физическия свят, тези три измерения нямаха никакъв смисъл. Обаче цветовете и хармонията на цветовете, мелодията, хармонията на звуците, всичко това има своя добър смисъл в духовния свят. През онези древни времена, когато такива усещания бяха нещо напълно естествено, човекът изпитваше една дълбока потребност да не носи в себе си това, което му е чуждо. Например той усещаше главата си като нещо, което му е дадено от духовния свят. Защото онова, което в миналите инкарнации представляваше останалата част от тялото му аз често съм изтъквал тази подробност в сегашната инкарнация се съсредоточаваше в рамките на неговата глава. Останалата част от тялото се превръща в глава именно през следващата инкарнация. И древният човек усещаше как тази останала част от тялото без главата е подчинена на гравитацията, на силите, които опасват Земята.
към текста >>

Ако архитектурата ни отвежда до единия край на човешкия живот, където настъпва смъртта, то естетиката на облеклото, разглеждана в смисъла на древните времена, когато хората изпитваха непосредствена радост и веселие от художествения елемент на своето облекло, съпровождани от истинско разбиране за тези неща, ни отвежда до другия край на човешкия живот, който започва с раждането.
И древният човек усещаше как тази останала част от тялото без главата е подчинена на гравитацията, на силите, които опасват Земята. Както казах, той я усещаше като окована в пространството. И той си казваше: Няма никакво съответствие между моето физическо тяло – доколкото то е съставено от елементите на околната среда и моята истинска същност, която аз нося от духовния свят. За да постигна такова съответствие, аз трябва да предприема определени действия. Виждате ли, човекът идва от духовните светове като носи със себе си, наред с всичко друго, и цвета на своите одежди, на своето облекло. Ако архитектурата ни отвежда до единия край на човешкия живот, където настъпва смъртта, то естетиката на облеклото, разглеждана в смисъла на древните времена, когато хората изпитваха непосредствена радост и веселие от художествения елемент на своето облекло, съпровождани от истинско разбиране за тези неща, ни отвежда до другия край на човешкия живот, който започва с раждането. В художествената изработка на облеклото древните влагаха нещо от своя пренатален живот, т.е. от живота преди раждането, като например предпочитанието към едни или други цветове, спомена за хармоничните връзки в духовния свят и така нататък. И нищо чудно, че по-късно, когато спомените за пренаталния живот угаснаха, изкуството да се обличаме красиво се изроди в пълно дилетантство. Нима не е вярно; че днешните модни колекции са напълно лишени от някогашното усещане за пренаталния живот и от желанието на човека да види в облеклото си поне някакви следи от живота си в духовния свят. Но ако проследите някои примитивни култури и доловите радостта от характерните цветови съчетания на дрехите, които тогавашните хора са носели.
към текста >>

Ето защо, ако бихте искали да вникнете в по-дълбокия смисъл на облеклото, Вие трябва да се пренесете доста назад в миналото.
Нима не е вярно; че днешните модни колекции са напълно лишени от някогашното усещане за пренаталния живот и от желанието на човека да види в облеклото си поне някакви следи от живота си в духовния свят. Но ако проследите някои примитивни култури и доловите радостта от характерните цветови съчетания на дрехите, които тогавашните хора са носели. Вие ще установите, че за тях изработката на облеклото всъщност е била едно велико изкуство, с чиято помощ те са включвали пренаталния живот в условията на земния живот, както и с помощта на архитектурното изкуство те са призовавали онзи живот, който настъпва след смъртта, онзи живот, който се стреми да се освободи от пространствения свят и който по онова време е намирал непосредствен израз в архитектурните форми. Дори и днес Вие бихте могли да се обърнете към определени прослойки от този или онзи народ, които все още са запазили своите народни носии и гледайки тези носии, Вие ще си кажете: Да, ето как всред тези народни маси са се събрали определен брой човешки души и сродството, което са изпитвали в пренаталния си живот, сега те превръщат в стил на обличане, в носия. В своето облекло те пресъздават спомена си от това, как са изглеждали на Небето. Ето защо, ако бихте искали да вникнете в по-дълбокия смисъл на облеклото, Вие трябва да се пренесете доста назад в миналото. Обаче от друга страна Вие ще се убедите, че през онези времена, когато повечето хора са били подвластни на художествения елемент, е имало дълбок смисъл в това, човек да застане пред Рафаеловите Магдалена или Мария. Вие знаете, че тяхното облекло е съвсем различно. И още нещо: за всички нарисувани от него Магдалени и Марии, Рафаел се придържа към почти еднакви цветове и форми на техните одежди, защото той все още имаше живото усещане, или поне пазеше живата традиция, според която духовно-душевните сили, които ние сваляме от Небето, намират своя израз също и в облеклото. Ето в какво се състои дълбокият смисъл на облеклото! Днешният човек смята, че основното предназначение на облеклото е да ни предпазва от студа.
към текста >>

Обаче от друга страна Вие ще се убедите, че през онези времена, когато повечето хора са били подвластни на художествения елемент, е имало дълбок смисъл в това, човек да застане пред Рафаеловите Магдалена или Мария.
Но ако проследите някои примитивни култури и доловите радостта от характерните цветови съчетания на дрехите, които тогавашните хора са носели. Вие ще установите, че за тях изработката на облеклото всъщност е била едно велико изкуство, с чиято помощ те са включвали пренаталния живот в условията на земния живот, както и с помощта на архитектурното изкуство те са призовавали онзи живот, който настъпва след смъртта, онзи живот, който се стреми да се освободи от пространствения свят и който по онова време е намирал непосредствен израз в архитектурните форми. Дори и днес Вие бихте могли да се обърнете към определени прослойки от този или онзи народ, които все още са запазили своите народни носии и гледайки тези носии, Вие ще си кажете: Да, ето как всред тези народни маси са се събрали определен брой човешки души и сродството, което са изпитвали в пренаталния си живот, сега те превръщат в стил на обличане, в носия. В своето облекло те пресъздават спомена си от това, как са изглеждали на Небето. Ето защо, ако бихте искали да вникнете в по-дълбокия смисъл на облеклото, Вие трябва да се пренесете доста назад в миналото. Обаче от друга страна Вие ще се убедите, че през онези времена, когато повечето хора са били подвластни на художествения елемент, е имало дълбок смисъл в това, човек да застане пред Рафаеловите Магдалена или Мария. Вие знаете, че тяхното облекло е съвсем различно. И още нещо: за всички нарисувани от него Магдалени и Марии, Рафаел се придържа към почти еднакви цветове и форми на техните одежди, защото той все още имаше живото усещане, или поне пазеше живата традиция, според която духовно-душевните сили, които ние сваляме от Небето, намират своя израз също и в облеклото. Ето в какво се състои дълбокият смисъл на облеклото! Днешният човек смята, че основното предназначение на облеклото е да ни предпазва от студа. Разбира се, това донякъде е вярно, обаче по този начин никога не могат да възникнат каквито и да е художествени форми.
към текста >>

Ето в какво се състои дълбокият смисъл на облеклото!
В своето облекло те пресъздават спомена си от това, как са изглеждали на Небето. Ето защо, ако бихте искали да вникнете в по-дълбокия смисъл на облеклото, Вие трябва да се пренесете доста назад в миналото. Обаче от друга страна Вие ще се убедите, че през онези времена, когато повечето хора са били подвластни на художествения елемент, е имало дълбок смисъл в това, човек да застане пред Рафаеловите Магдалена или Мария. Вие знаете, че тяхното облекло е съвсем различно. И още нещо: за всички нарисувани от него Магдалени и Марии, Рафаел се придържа към почти еднакви цветове и форми на техните одежди, защото той все още имаше живото усещане, или поне пазеше живата традиция, според която духовно-душевните сили, които ние сваляме от Небето, намират своя израз също и в облеклото. Ето в какво се състои дълбокият смисъл на облеклото! Днешният човек смята, че основното предназначение на облеклото е да ни предпазва от студа. Разбира се, това донякъде е вярно, обаче по този начин никога не могат да възникнат каквито и да е художествени форми. Художествените форми възникват, само ако влезем в някакво отношение спрямо духовния свят, и ако действително искаме да ги открием, ние трябва да изградим такова отношение. Да, веднага щом антропософията навлезе в духовните измерения на света, тя се превръща в оплодотворяваща сила за изкуството. Защото онези неща, които са необходими, за да разкрием великите тайни на света и на живота чрез антропософското изследване, накрая завършват именно там, в изкуството.
към текста >>

Аз често съм изтъквал, че няма никакъв смисъл от повърхностното възражение, според което е невъзможно да се получи така, че след смъртта, т.е.
Да, веднага щом антропософията навлезе в духовните измерения на света, тя се превръща в оплодотворяваща сила за изкуството. Защото онези неща, които са необходими, за да разкрием великите тайни на света и на живота чрез антропософското изследване, накрая завършват именно там, в изкуството. Това трябва да бъде правилно разбрано. Онази част от тялото, която в предишната инкарнация не е била глава, видоизменя своите сили и се превръща в глава едва през следващата инкарнация. Естествено, тогава тялото също е изпълнено с материални субстанции. Аз често съм изтъквал, че няма никакъв смисъл от повърхностното възражение, според което е невъзможно да се получи така, че след смъртта, т.е. след разрушаването на физическото тяло, от него отново да се появи главата. Да, и останалите възражения срещу антропософията са също толкова повърхностни. Естествено, възражението може да бъде направено. Обаче тук става дума за нещо съвсем друго: За силовите съотношения, които възникват в духовния свят. Силовите съотношения, които днес намират израз в нашия физически организъм, в крайниците и т.н., вертикалната или хоризонтална посока на тези сили, тяхното привличане или отблъскване, всичко това ще формира нашата глава през следващата инкарнация.
към текста >>

9. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 20 февруари 1924 г. GA_352 Природата и човекът от гл.т. на Духовната наука

Но в момента, когато физическото тяло е обусловило разхлабването на етерното тяло и астралното тяло, в човека чрез тях внезапно е влязла мисълта: все пак господин Ербсмел вярно ми говореше!
Става така. В живота става така, че хора, «преглътнали» казаното им, постъпват като преди. Но все пак в астралното им тяло нещо се е задържало от тези приказки. Може да сте му повтаряли това толкова често и напористо, че астралното му и етерното тяло да не са пропуснали всичко, без частично да задържат нещо. Докато безпрепятствено са се държали във физическото тяло, те не са чували казаното. Но в момента, когато физическото тяло е обусловило разхлабването на етерното тяло и астралното тяло, в човека чрез тях внезапно е влязла мисълта: все пак господин Ербсмел вярно ми говореше! Може и наистина да съм ненормален, щом цял живот се наливах толкова. Трябва да се покая! - това е напълно допустимо, защото при него вече всичко е разхлабено. И ето тогава астралното тяло и етерното тяло казват: вече няма да пиеш вино, сега ще пиеш само вода и ще ядеш шоколад! Възможно е и лимонада да би почнал да пие, ако я има наоколо.
към текста >>

И ако човек има нечиста съвест, нещото, което тежи на съвестта, се оказва разхлабено и се издига по-нагоре, като безпокои астралното тяло и «аза».
Ако човек има обикновени очи, при разговор с другите той не им оказва особен натиск. Ако той може лесно да фиксира погледа си, който в резултат става пронизващ, тогава този поглед магнетизира етерното тяло на човека. В етерното тяло се намира съвестта. Ако етерното тяло е включено правилно във физическото тяло, тогава човек веднага отблъсква това, което го засяга. Но ако етерното тяло е магнетизирано с такъв поглед, то се разхлабва. И ако човек има нечиста съвест, нещото, което тежи на съвестта, се оказва разхлабено и се издига по-нагоре, като безпокои астралното тяло и «аза». Като следствие, в резултат на това ставащо посредством етерното тяло разхлабване на съвестта, човек прави такива признания, осъзнава се за такива неща, за които в други случаи не би си признал. Тези явления показват как етерното тяло, когато изкуствено е разхлабено и изведено навън от физическото тяло, действа самостоятелно, и как физическото тяло скрива много от това, което носи в себе си този човек. И това тяло се разхлабва при известни обстоятелства - не винаги, но при известни обстоятелства - преди смъртта. В тази област се допускат много злоупотреби. Ако поне малко сте наблюдавали живота преди войната, пътешествайки, сте могли да откриете - във всеки хотел, там, където се поставят писмата и адресатите могат да ги получат, - бихте могли да откриете послание с обратен адрес на едно американско общество.
към текста >>

«Азът». Във физически смисъл инструмент на «аза» е кръвообращението.
Но ще ми трябва повече време от това, с което разполагаме днес. Имате ли още въпроси? Въпрос: Иска ми се да науча за особените различия между алкохола и опиума. В статията на доктор Устери се казва, че маковият сок дърпа нагоре, а алкохолът дърпа надолу. Доктор Щайнер: Виждате ли, господа, тук трябва да си зададем следния въпрос: кой член от съществото си човек подлага на въздействие, когато пие алкохол? «Азът». Във физически смисъл инструмент на «аза» е кръвообращението. Влиянието на алкохола върху «аза» физически се открива в кръвообращението. Така че човек, посредством алкохола, особено силно се подлага на влияние в това, което представлява живота му - в кръвообращението. При опиума нещата са така, че той особено силно действа на астралното тяло, той му действа така, че човек извлича астралното тяло от физическото. Виждате ли, работата е в това, че извличането на астралното тяло от физическото тяло доставя на човек много голямо удоволствие. Той за известно време се освобождава от физическото си тяло и чувства това като удоволствие.
към текста >>

НАГОРЕ

1.8540999889374